„Ногу лека топка“ – диагноза, не коментар
Анализ от човек, който не мрази новото, но не забравя стойността на предишното!
След повече от 15 години пауза реших отново да застана на трибуните на ЦСКА. Причината – финал за Купата на България. Причината отвъд причината – надеждата, че макар животът да се е променил, нещо в онзи дух, с който сме пораснали, все още е жив.
Стадионът – пълен. Хората – стотици, хиляди. Гласовете – мощни. Но нещо не беше както трябва. Усещах, че макар гласовете да са силни, сърцата не пеят. Скандиранията бяха по навик, не по вдъхновение. Песните – кухи, лишени от истински заряд. Имаше енергия, но не и душа. Имаше шум, но не и послание. Имаше численост, но не и съпричастност. Това беше трибуната като навик, не като събитие.
В едно време, в което сме свикнали да виним миналото за всичко, ми стана мъчно. Защото точно онова минало създаде публика, която умееше да вдъхновява, а не просто да озвучава. Създаде коментатори, които знаеха къде е границата между пауза и патос. Създаде треньори, които виждаха дете, не само резултат.
Днес чух по радиото след мача следната реплика от коментаторка:
„Той върна Ногу лека топка към вратаря.“
Това не е просто грешка. Това е симптом. На невежество, на подмяна, на обезличаване. Това е резултатът от време, което не възнаграждава смисъла, а само шума. Време, в което думите се чуват, но вече не значат. И не, това не е „остроумие“. Това е загуба на мярка и усет.
И тук идва личното. Моето дете тренираше в ЦСКА на шестгодишна възраст. Не беше звездата на отбора, но не пропусна нито една тренировка. Един ден ми се обади треньорът и каза, че повече „нямало място“ за него. Знаех, че не е така, но върнах екипа, без скандал, без викове, с усмивка. Просто така. Пожелах успех. (Шест месеца по-късно същият треньор тренираше по-големи в Левски. Символично, нали?). Оттогава ЦСКА не е спечелил важен мач. Дали е съвпадение – не знам, но знам, че всяко действие има последствия, особено когато се повтаря като почерк.
Виждам много деца като моето. Отхвърлени, защото „нямало място“. Виждам и много трибуни като нашата – крещящи, но без дума, която да стигне до сърцето. Виждам и много мачове като този – уж важни, а накрая – без тежест. Защото няма как да се вдигнеш, ако си забравил защо въобще се бориш.
Не искам да идеализирам миналото. Но и не мога да се примиря с настоящето, в което „Ногу лека топка“ е най-запомнящото се от мача.
И ако някой ден този клуб и тази публика искат да се върнат на мястото, което им принадлежи – ще трябва първо да върнем уважението към духа, към думите, към детето, което още вярва.
Captain Skew
Глас от високо, без маска и без шум
